Читаем Избраниците полностью

Всичко бе организирано от фирмата на Дейвидс; на мен не ми оставаше друго, освен да присъствам. Прекарах по-голямата част от двата дни преди погребението на хотел. Знаех, че трябва да отида в къщата, но не можех. Убивах времето с четене на един безинтересен роман и прелистване на куп списания, които намерих в стаята, без да науча нищо интересно, освен че, за да си купиш часовник, се налага да изхарчиш безбожно много пари. Всяка сутрин излизах рано от хотела с намерението да се поразходя по главната улица, но не стигах по-далеч от паркинга. Много добре знаех какво се продава в магазините на Дайърсбърг, Монтана, а нямах намерение да купувам нито ски екипировка, нито произведения на изкуството. Вечерях в ресторанта на хотела, а за обяд си поръчвах сандвичи в стаята. Всички ястия се съпътстваха от пържени картофи, чийто външен вид говореше, че докато стигнат от нивата до моята чиния, са претърпели разнообразна индустриална обработка. На два пъти опитах да обсъдя въпроса със сервитьорката, но ужасеният й поглед ме караше да се откажа.

След като свещеникът обясни защо смъртта всъщност не е краят на всичко, дори на пръв поглед да изглежда така, опечалените се изнизаха от църквата. Аз излязох с нежелание. Бях започнал да се чувствам комфортно вътре. Навън бе студено и цареше зловеща тишина. Отвъд гробището започваха планините, в далечината се издигаха високи върхове, толкова неподвижни, че изглеждаха нарисувани върху стъкло. Двата гроба бяха един до друг. На погребението присъстваха петнайсетина души. Дейвидс беше дошъл с някакъв друг мъж, вероятно негов помощник. Мери стоеше близо до мен, със събрана в стегната прическа бяла коса, бръчките на лицето й изглеждаха по-малко дълбоки в студа. От останалите само двама ми се сториха смътно познати.

Свещеникът поговори още известно време, успокоителни лъжи, имащи за цел да намалят болката от нещастието. Вероятно те помагаха на някои от опечалените. Аз почти не чувах какво се говори, надявах се главата ми да не се пръсне. Сетне двама мъже (професионалисти, които вършеха тази работа почти всеки Божи ден) спуснаха чевръсто ковчезите в гробовете. Отпускаха плавно въжетата, за да оставят родителите ми на два метра под земята. Прозвучаха още няколко успокоителни изречения, но смотолевени набързо — сякаш свещеникът съзнаваше, че върши нещо нередно. Не можеш да заравяш хора в дървени сандъци, без да съзнаваш пълната абсурдност на това занимание.

Още няколко тихи думи и край. Свърши. Вече нищо не бе в състояние да нарани Доналд и Филипа Хопкинс. Поне нищо съществено.

Някои от опечалените поостанаха малко. Скоро обаче се оказах сам под безупречно синьото небе. Чувствах се раздвоен. Единият от двамата души, живеещи в мен, стоеше със свито гърло и не можеше да си представи, че ще е в състояние да се движи отново. Другият наблюдаваше тази жива статуя край гробовете и оттеглящите се в далечината хора, които се качваха по колите си, пускаха си някаква весела музика и започваха да мислят за собствените си проблеми, свързани главно с пари. Всяка от двете ми половини намираше другата за смешна.

Знаех, че не мога да стоя така вечно. Никой не го очакваше от мен. Нямаше смисъл да оставам повече, с това нямаше да променя нищо, а тук бе наистина кучешки студ. Когато накрая вдигнах поглед, забелязах, че и Мери е останала, бе само на няколко крачки от мен. Очите й бяха сухи. Тя явно съзнаваше, че тази съдба скоро ще споходи и нея и че това не е повод нито за смях, нито за сълзи. Кимнах й; тя се приближи и постави ръка върху моята. Постояхме известно време смълчани.

Когато тя ми се обади преди три дни, аз седях на терасата на едно хубаво хотелче в Санта Барбара. Временно (или по-скоро отново) бях без работа и използвах оскъдните си спестявания за незаслужена почивка. Пред себе си имах бутилка хубаво мерло и добре се справях с унищожаването му. Това не беше първата ми бутилка за вечерта и когато мобилният ми телефон иззвъня, бях склонен да оставя гласовата поща да се включи. Като видях кой ме търси обаче, вдигнах.

— Ало.

— Уорд?

Последва мълчание.

Най-накрая отново чух някакъв звук по телефона. Наподобяваше хлипане.

— Мери? — попитах бързо. — Добре ли си?

— О, Уорд!

Гласът й звучеше прегракнал. Аз се изправих на стола си с напразната надежда, че това напрягане на мускулите ще ми помогне да понеса по-леко удара.

— Какво има?

— Уорд, трябва да дойдеш.

Накрая я принудих да ми каже. Катастрофа в центъра на Дайърсбърг. И двамата загинали на място.

Веднага си бях помислил, че е нещо такова. Ако не бяха пострадали и двамата, нямаше да ми се обажда Мери. Ала дори сега, застанал пред гробовете с нея, все не можех да повярвам, че са мъртви. Още си спомнях разговора с майка ми отпреди две седмици. Просто не беше възможно. Не бях очаквал да изчезнат от белия свят, без да ме предупредят.

Изведнъж си дадох сметка, че не искам да оставам нито секунда повече в присъствието на тези трупове. Отстъпих крачка. Мери бръкна в джоба на палтото си и извади нещо, на което бе закачен малък картонен етикет. Ключовете.