Предположих, че инициалите, които съвпадаха с моите, обозначаваха името на автора, но в цялата книга нямаше никакъв друг знак, който да потвърди това. Прелистих няколко страници и разпознах поне пет различни езика, които се редуваха в текста — испански, немски, латински, френски и иврит. Прочетох наслуки един абзац, който ми заприлича на молитва, каквато не си спомнях да има в традиционната литургия, и се запитах дали томчето не бе нещо като требник или компендиум от молитвени слова. Текстът беше осеян с цифри и строфи, чиито начални думи бяха подчертани; те вероятно отбелязваха епизоди или тематични раздели. Колкото повече го разглеждах, толкова повече осъзнавах, че най-силно ми напомня за евангелията и катехизисите от училищните ми години.

Можеше да изляза оттам, да избера който и да е друг том измежду стотиците хиляди книги и да напусна това място завинаги. Имах чувството, че почти съм успял да го сторя, докато не си дадох сметка, че се връщам по тунелите и коридорите на лабиринта с въпросната книга в ръка, сякаш тя бе някакъв паразит, впил се в кожата ми. За миг ми се мерна мисълта, че тази книга имаше по-голямо желание да излезе от лабиринта, отколкото аз, и че по някакъв начин тя направляваше стъпките ми. След като обикалях известно време и минах няколко пъти покрай един и същ екземпляр на четвърти том от събраните съчинения на Ле Фаню32, се озовах, незнайно как, при витата стълба, по която се бях изкачил дотук; спуснах се по нея и оттам налучках пътя към изхода на лабиринта. Мислех си, че Исаак ще ме чака на прага, но от неговото присъствие нямаше и следа, макар и да бях убеден, че някой ме наблюдава, стаен в мрака. Големият свод на Гробището на забравените книги тънеше в дълбока тишина.

— Исаак? — извиках аз.

Ехото на гласа ми се изгуби в сенките. Напразно почаках няколко секунди, след което се отправих към изхода. Синкавият здрач, който се процеждаше през купола, полека се стопи и край мен стана тъмно почти като в рог. Малко по-нататък съзрях една светлинка, която трепкаше в края на галерията и разбрах, че пазителят е оставил фенера в подножието на голямата врата. Обърнах се за последен път, за да огледам внимателно мрака на галерията. Сетне дръпнах ръчката, която задвижваше механизма от релси и скрипци. Резетата се освободиха едно по едно и вратата поддаде с няколко сантиметра. Бутнах я само колкото бе необходимо, за да мина през процепа и да изляза навън. За броени секунди вратата започна да се затваря отново и се захлопна зад мен с дълбок кънтеж.

22

Докато се отдалечавах от това място, усещах как неговото вълшебство постепенно ме напуска и наново ме обземат болката и гаденето. Два пъти паднах по очи, веднъж на Ла Рамбла, а втория път — когато се опитвах да пресека Виа Лайетана, където без малко не бях прегазен от трамвай, но едно момче ме вдигна навреме и ме спаси. Едвам успях да се добера до дома си. Къщата бе стояла затворена целия ден и горещината, онази влажна и зловредна горещина, която с всеки изминал ден все повече задушаваше града, изпълваше стаите, трептейки във въздуха като прашна светлина. Качих се в кабинета в кулата и разтворих прозорците широко. Слаб ветрец полъхваше едва-едва от небето, сякаш смазано от тежки черни облаци, които бавно кръжаха над Барселона. Оставих книгата на писалището си и си казах, че ще имам достатъчно време да я проуча внимателно. А може би не беше така. Може би моето време бе изтекло. Впрочем това вече не изглеждаше особено важно.

В този миг краката почти не ме държаха и имах нужда да полегна в тъмното. Измъкнах от чекмеджето едно от шишенцата с кодеин и глътнах три или четири хапчета наведнъж. Пъхнах шишенцето в джоба си и се потътрих по стълбите надолу, като не бях съвсем сигурен, че ще успея да се добера до спалнята цял-целеничък. Когато стигнах коридора, ми се стори, че ивицата светлина изпод входната врата примигна, сякаш някой бе застанал от другата страна на вратата. Приближих се бавно до входа, като се подпирах о стените.

— Кой е там? — попитах.

Нямаше отговор, нито пък някакъв звук. Поколебах се за миг, после отворих и се подадох на площадката. Наведох се да погледна надолу по стълбите. Стъпалата се спускаха спираловидно и очертанията им се стапяха в мрака. Нямаше никого. Обърнах се към вратата и забелязах, че светлината на малкия фенер на площадката потрепва. Влязох отново вкъщи и заключих вратата, нещо, което много пъти забравях да сторя. Именно тогава го видях. Плик от кремава хартия с назъбен ръб. Някой го бе пъхнал под вратата. Коленичих, за да го взема. Хартията бе тежка, пореста. Пликът бе запечатан с восък и носеше моето име. На емблемата, отпечатана във восъка, личеше силуетът на ангела с разперените криле.

Отворих го.