Читаем Играта на ангела полностью

Сетне се умълчаваше, безразлична към моето присъствие и към околния свят, сякаш нещо я бе завлякло в някакво далечно и недостъпно място. След няколко дена убеждението, че Кристина е изгубила разсъдъка си, започна да оказва силно въздействие върху мен. Първоначалната надежда се примеси с горчилка и понякога, когато се завръщах нощем в хотелската си килия, чувствах как в мен отново зейва онази стара бездна от мрак и ненавист, която смятах за забравена. Доктор Санхуан, който ме наблюдаваше със същото търпение и настойчивост, с които се отнасяше към своите пациенти, ме бе предупредил, че това ще се случи.

— Не бива да губите надежда, приятелю мой — казваше той. — Отбелязваме голям напредък. Имайте вяра.

Аз кимах послушно и се връщах ден след ден в санаториума, за да извеждам Кристина на разходка до езерото и да изслушвам онези сънувани спомени, които вече ми бе разказала десетки пъти, но всяко следващо утро ги откриваше наново. Всеки ден ме питаше къде съм бил, защо не съм се върнал да я потърся, защо съм я оставил сама. Всеки ден ме гледаше от своята невидима клетка и ме молеше да я прегърна. Всеки ден, щом се сбогувах с нея, ме питаше дали я обичам и аз неизменно й отговарях едно и също.

— Винаги ще те обичам — казвах. — Винаги.

Една нощ се събудих от тропане по вратата на стаята ми. Часът беше три сутринта. Повлякох се да отворя, още сънен, и заварих на прага една от сестрите от санаториума.

— Доктор Санхуан ме помоли да ви извикам.

— Какво се е случило?

Десет минути по-късно минах през вратите на Вила Сан Антонио. Виковете се чуваха още от градината. Кристина явно се бе заключила отвътре в стаята си. Доктор Санхуан, който изглеждаше така, сякаш не бе спал цяла седмица, се мъчеше да насили вратата с помощта на двама болногледачи. Чуваше се как вътре Кристина крещи и удря по стените, събаряйки мебелите и трошейки всичко, което й се изпречеше.

— Кой е в стаята при нея? — попитах аз, смразен от ужас.

— Никой — отвърна докторът.

— Но тя говори на някого… — възразих аз.

— Сама е.

Един надзирател дотърча, носейки голям метален лост.

— Само това успях да намеря — рече той.

Докторът кимна и надзирателят се зае да разбие вратата с лоста.

— Как е успяла да се заключи отвътре? — попитах аз.

Нямам представа…

За пръв път ми се стори, че съзрях уплаха на лицето на доктора; той избягваше погледа ми. Надзирателят беше на път да се пребори с ключалката, когато от другата страна на вратата изведнъж се възцари тишина.

— Кристина? — извика докторът.

Нямаше отговор. Вратата най-сетне поддаде и се разтвори с трясък. Последвах доктора в стаята, която тънеше в мрак. Леден вятър вееше през отворения прозорец. Столовете, масите и креслата бяха съборени, а стените — оплескани с криволици от нещо, което изглеждаше като черна боя. Оказа се кръв. От Кристина нямаше и следа.

Болногледачите изтичаха на балкона и внимателно огледаха градината за дири от стъпки в снега. Докторът се озърташе насам-натам, търсейки Кристина. Тогава чухме смях, който идваше откъм банята. Отидох до вратата й и я отворих. Подът бе осеян с натрошени стъкла. Кристина седеше на плочките, подпряна на металната вана като счупена кукла. Кръв течеше от ръцете и нозете й, които бяха изпонарязани и покрити с късчета стъкло. От процепите в огледалото, което бе разбила с юмруци, все още се стичаше нейната кръв. Взех я в обятията си и потърсих погледа й. Тя ми се усмихна.

— Не го пуснах да влезе — рече.

— Кого?

— Той искаше да забравя, но аз не го пуснах да влезе — повтори Кристина.

Докторът коленичи до мен и прегледа раните, които покриваха тялото й.

— Моля ви — промълви той, като ме бутна настрани. — Не сега.

Един от болногледачите бе изтичал за носилка. Помогнах им да положат Кристина върху нея и държах ръката й, докато я караха към един кабинет, където доктор Санхуан й инжектира някакво успокоително, което отне съзнанието й за броени секунди. Стоях до нея и гледах в очите й, докато се превърнаха в празни огледала, след което една сестра ме хвана за ръката и ме изведе от кабинета. Останах там, насред тъмния коридор, който миришеше на дезинфектант; ръцете и дрехите ми бяха изцапани с кръв. Подпрях се на стената и полека се свлякох на пода.

Кристина се събуди на следващия ден, за да открие, че е завързана с кожени ремъци за леглото и затворена в стая без прозорци, където само една висяща от тавана крушка пръскаше бледа светлина. Бях прекарал нощта на един стол в ъгъла, като само я наблюдавах, изгубил всякаква представа за времето. Тя внезапно отвори очи и лицето й се разкриви, когато почувства пронизващата болка от раните по ръцете.

— Давид? — повика ме тя.

— Тук съм — отвърнах.

Приближих се до леглото и се наведох, за да може тя да види лицето ми и анемичната усмивка, която бях репетирал заради нея.

— Не мога да помръдна.

— Вързана си с ремъци. За твое добро е. Докторът ще ти ги махне, когато дойде.

— Махни ги ти.

— Не мога. Докторът е този, който трябва да…

— Моля те.

— Кристина, по-добре е да…

— Моля те.