Читаем Играта на ангела полностью

Трамваят спря пред вратите на кулата Белесгуард57, където градът сякаш издъхваше в подножието на хълма. Отправих се към портите на гробището Сан Хервасио, като следвах пътеката от жълтеникаво сияние, която светлините на трамвая дълбаеха в завесата на дъжда. Стените на гробището се издигаха на около петдесет метра разстояние, образувайки мраморна крепост, над която изникваше гора от статуи с цвета на бурята. На входа се натъкнах на будка, в която един пазач, навлечен с палто, грееше ръцете си на мангал. Щом ме видя да се появявам в дъжда, се надигна сепнат. Разгледа ме за няколко секунди, преди да отвори вратичката.

— Търся пантеона на фамилията Марласка.

— След по-малко от половин час ще се стъмни. По-добре елате друг ден.

— Колкото по-бързо ми кажете къде се намира, толкова по-скоро ще си отида.

Пазачът направи справка в регистъра и ми посочи с пръст местонахождението върху картата на гробището, която висеше на стената. Отдалечих се, без да му благодаря.

Не ми бе трудно да намеря пантеона сред цитаделата от гробници и мавзолеи, скупчени сред гробищните стени. Постройката се издигаше върху мраморна основа. Изграден в модернистичен стил, пантеонът описваше нещо като арка, образувана от две големи стълбища, разположени амфитеатрално. Те водеха към една поддържана от колони галерия, в чийто интериор имаше притвор с надгробни плочи. Галерията бе увенчана от купол, на чийто връх се издигаше фигура от почернял мрамор. Лицето й бе покрито с було, но с приближаването си към пантеона човек добиваше впечатлението, че този задгробен страж полека върти главата си, за да го следи с поглед. Качих се по едно от стълбищата и когато стигнах до входа на галерията, спрях, за да погледна назад. Светлините на града се съзираха в дъжда, далечни и смътни.

Влязох в галерията. В центъра се издигаше статуя на женска фигура, обгърнала едно разпятие в молитвена поза. Лицето й бе обезобразено от удари и някой бе боядисал в черно очите и устните, придавайки й вълче изражение. Това не бе единственият признак за оскверняване на пантеона. По надгробните плочи личаха драскотини, нанесени с някакъв остър предмет, а някои от тях бяха изпъстрени с неприлични рисунки и думи, които едва се четяха в сумрака. Гробът на Диего Марласка бе в дъното. Приближих се до него и сложих ръка върху плочата. Сетне извадих снимката на Марласка, която Салвадор ми бе дал, и я разгледах.

Именно в този момент чух стъпките по стълбите, които водеха нагоре към пантеона. Пъхнах снимката в палтото си и се обърнах с лице към входа на галерията. Стъпките бяха стихнали и сега се чуваше само дъждът, който потропваше по мрамора. Приближих се бавно до входа и надникнах навън. Силуетът стоеше с гръб към мен и съзерцаваше града в далечината. Беше жена, облечена в бяло, а главата й бе покрита с шал. Обърна се бавно и ме погледна. Усмихваше се. Въпреки изминалите години я познах незабавно. Ирене Сабино. Направих крачка към нея и едва тогава осъзнах, че зад мен имаше още някой. От удара в тила пред очите ми избухна бяла светлина. Усетих, че падам на колене. Миг по-късно се свлякох върху покрития с локви мрамор. Един тъмен силует бе изрязан на фона на дъжда. Ирене коленичи до мен. Почувствах как ръката й обгърна главата ми и опипа удареното място. Сетне видях пръстите й, целите в кръв. Тя помилва лицето ми с тях. Последното, което видях, преди да изгубя свяст, бе как Ирене Сабино извади един сгъваем бръснач и бавно го отвори, а сребристи капки дъжд се плъзгаха по острието му, докато тя го насочваше към мен.



Отворих очи и в тях нахлу ослепителното сияние на една маслена лампа. Лицето на пазача ме наблюдаваше, абсолютно безизразно. Опитах се да примигна и взрив от болка прониза черепа ми, започвайки от тила.

— Жив ли сте? — попита пазачът, без да стане ясно дали въпросът бе отправен към мен, или бе чисто реторичен.

— Да — изстенах аз. — И през ум да не ви минава да ме тикнете в някой ров.

Той ми помогна да се надигна полека. При най-малкото движение усещах пронизваща болка в главата.

— Какво стана?

— Вие ще кажете. Трябваше да затворя още преди час, но като не ви видях да излизате, дойдох дотук да видя какво става и ви заварих да спите като пън.

— А жената?

— Коя жена?

— Бяха двама души.

— Две жени?

Въздъхнах и поклатих глава.

— Бихте ли ми помогнали да стана?

С помощта на пазача успях да се изправя. Едва тогава усетих една смъдяща болка и забелязах, че ризата ми е разтворена. Няколко повърхностни разреза пресичаха гърдите ми.

— Чуйте, тая работа хич не изглежда добре…

Закопчах палтото си и докато правех това, опипах вътрешния си джоб. Снимката на Марласка бе изчезнала.

— Имате ли телефон в будката?

— Телефон? Да бе, как не. Намира се в салона с турската баня.

— Можете ли поне да ми помогнете да стигна до кулата Белесгуард, за да си повикам такси оттам?

Пазачът изруга и ме подхвана през раменете.

— Хубаво ви казвах аз да дойдете друг ден — рече той примирено.

35

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вдребезги
Вдребезги

Первая часть дилогии «Вдребезги» Макса Фалька.От матери Майклу досталось мятежное ирландское сердце, от отца – немецкая педантичность. Ему всего двадцать, и у него есть мечта: вырваться из своей нищей жизни, чтобы стать каскадером. Но пока он вынужден работать в отцовской автомастерской, чтобы накопить денег.Случайное знакомство с Джеймсом позволяет Майклу наяву увидеть тот мир, в который он стремится, – мир роскоши и богатства. Джеймс обладает всем тем, чего лишен Майкл: он красив, богат, эрудирован, учится в престижном колледже.Начав знакомство с драки из-за девушки, они становятся приятелями. Общение перерастает в дружбу.Но дорога к мечте непредсказуема: смогут ли они избежать катастрофы?«Остро, как стекло. Натянуто, как струна. Эмоциональная история о безумной любви, которую вы не сможете забыть никогда!» – Полина, @polinaplutakhina

Максим Фальк

Современная русская и зарубежная проза
Дом учителя
Дом учителя

Мирно и спокойно текла жизнь сестер Синельниковых, гостеприимных и приветливых хозяек районного Дома учителя, расположенного на окраине небольшого городка где-то на границе Московской и Смоленской областей. Но вот грянула война, подошла осень 1941 года. Враг рвется к столице нашей Родины — Москве, и городок становится местом ожесточенных осенне-зимних боев 1941–1942 годов.Герои книги — солдаты и командиры Красной Армии, учителя и школьники, партизаны — люди разных возрастов и профессий, сплотившиеся в едином патриотическом порыве. Большое место в романе занимает тема братства трудящихся разных стран в борьбе за будущее человечества.

Наталья Владимировна Нестерова , Георгий Сергеевич Берёзко , Георгий Сергеевич Березко , Наталья Нестерова

Проза / Проза о войне / Советская классическая проза / Современная русская и зарубежная проза / Военная проза / Легкая проза
Книга Балтиморов
Книга Балтиморов

После «Правды о деле Гарри Квеберта», выдержавшей тираж в несколько миллионов и принесшей автору Гран-при Французской академии и Гонкуровскую премию лицеистов, новый роман тридцатилетнего швейцарца Жоэля Диккера сразу занял верхние строчки в рейтингах продаж. В «Книге Балтиморов» Диккер вновь выводит на сцену героя своего нашумевшего бестселлера — молодого писателя Маркуса Гольдмана. В этой семейной саге с почти детективным сюжетом Маркус расследует тайны близких ему людей. С детства его восхищала богатая и успешная ветвь семейства Гольдманов из Балтимора. Сам он принадлежал к более скромным Гольдманам из Монклера, но подростком каждый год проводил каникулы в доме своего дяди, знаменитого балтиморского адвоката, вместе с двумя кузенами и девушкой, в которую все три мальчика были без памяти влюблены. Будущее виделось им в розовом свете, однако завязка страшной драмы была заложена в их историю с самого начала.

Жоэль Диккер

Детективы / Триллер / Современная русская и зарубежная проза / Прочие Детективы