Читаем i 6bbe1fb40ba7fe1e полностью

някога. Змей може да е опасен или мил, всичко зависи от това какви са целите му.

Никога не съм си мислела, че ще ми пука толкова, че да кажа това на дампир, но

внимавай. Не знам какви са ти плановете сега, но имам чувството, че навсякъде ще те

следват беди. Обади ми се, ако мога да ти помогна с нещо, но ако се връщаш в големите

градове, за да преледваш стригои, не оставяй повече тела така!

Всичко хубаво,

Сидни

П.С.: Червеният ураган е името на колата.

П.С.2: Само защото те харесвам, не значи, че вече не те мисля за зло нощно създание.

Такова си.

Телефонният й номер беше изписан на края на страницата и не можах да не се усмихна.

Тъй като дойдохме до Бая с Ейб и пазителите му, Сидни трябваше да остави колата си,

която я травмираше почти колкото и стригоите. Надявах се Алхимиците да й позволят да я

задържи. Поклатих глава, развеселена от предупрежденията й за Ейб. Червеният ураган.

Като се отправих нагоре по стълбите усмивката ми изчезна. Въпреки дразнещото й

поведение, Сидни щеше да ми липсва. Може и да не беше точно приятелка – или пък

беше? – но за кратко време тя стана някаква част от живота ми. Нямах вече такива хора до

себе си. Почувствах се изоставена, несигурна какво да правя сега. Бях дошла, за да избавя

Дмитрий и бях успяла само да донеса скръб на семейството му. А ако това, което всички

казваха, беше истина, нямаше да намеря много стригои в Бая. Някак не можех да си

представя как Дмитрий скита по пътищата и фермите в търсене на жертва. Дори и като

стригой – а да си мисля тези думи направо ме убиваше – Дмитрий пак щеше да има цел.

Ако не се беше върнал сред познатите дебри на родния си град, значи правеше нещо друго, което имаше значение, доколкото един стригой можеше да прави нещо такова. Думите на

Сидни в бележката й бяха потвърдили онова, което чувах непрекъснато: стригоите бяха в

големите градове. Но в кои? Къде би отишъл Дмитрий?

Сега аз бях тази без целите. И на всичко отгоре не можех да спра да си спомням думите на

Марк. Наистина ли бях дошла за някаква ненормална отмъстителна мисия? Дали

препусках глупаво право към смъртта си? Или пък препусках глупаво към... нищото? Дали

бях обречена да прекарам остатъка от дните си в странстване? Сама?

Седнала на леглото си, усетих как настроението ми спадна рязко и знаех, че трябва да се

разсея. Бях прекалено подозрителна за мрачните емоции, откакто Лиса използваше Духа;

нямаше смисъл да продължавам да ги насърчавам. Нахлузих си пръстена, който Марк ми

беше дал, с надеждата, че ще ме дари с малко яснота и спокойствие. Не усетих забележима

разлика обаче и реших да потърся спокойствие там, където винаги търсех: ума на Лиса.

Тя беше с Ейдриън и двамата се упражняваха отново с Духа. След няколко първоначални

разтърсвания, Ейдриън бързо се учеше да лекува. Това беше първото от силите на Лиса,

което тя разкриваше и винаги й беше неприятно, че той успяваше повече в това, на което

тя го учеше, а не обратното.

- Няма вече какво да ти дам да лекуваш, - рече тя, като постави няколко растения на

масата. – Освен ако не започнем да си режем крайниците или нещо такова.

Ейдриън се усмихна.

- Преди дразнех Роуз с това, опитвах се да я впечатля като лекувах ампутирани крайници

или нещо почти толкова абсурдно.

- О, и съм сигурна, че ти е давала някакъв умен отговор всеки път.

- Да, да, така беше, - лицето му стана нежно, когато си спомни. Част от мен все още беше

ненормално любопитна да ги чуе как си говорят за мен... и все пак в същото време се

чувствах гадно от тъгата, която споменаването на името ми пораждаше.

Лиса простена и се протегна на пода. Бяха се излегнали в общата стая и вечерният час вече

наближаваше.

- Искам да говоря с нея, Ейдриън.

- Не можеш, - каза той. Имаше някаква необичайна сериозност в гласа му. – Знам, че тя все

още те проверява, само това можеш да получиш като разговор с нея. И да бъда ли честен?

Това не е толкова лошо. Можеш да й кажеш точно как се чувстваш.

- Да, но искам да чуя как ми отговаря, както в твоите сънища.

Това го накара да се усмихне отново.

- Тя отговаря много, вярвай ми.

Лиса седна по-изправена.

- Направи го сега.

- Кое?

- Посети я в съня й. Винаги се опитваш да ми обясниш, но така и не съм го виждала. Нека

видя.

Той я зяпна с отворена уста.

- Това е малко воайорско.

- Ейдриън! Искам да науча това, опитах всичко останало. Усещам магията около теб

понякога. Просто го направи, става ли? – той зяпна в протест, но след като проучи лицето

й за миг, преглътна коментара си. Думите й бяха остри и настоятелни - съвсем нетипично

за нея.

- Добре. Ще опитам.