Читаем i 6bbe1fb40ba7fe1e полностью

когото бих направил нещо такова, да знаеш. Мисля, че ще го спомена, когато пиша

предложението си за срещи.

- Може ли просто да ми го дадеш?

Той ми подаде бележката с намигване, направи смешен поклон и после каза “довиждане”

на Лиса и майка ми. Зачудих се дали наистина щеше да напише предложение за срещи.

Обаче вниманието ми най-вече бе върху бележката. Нямах съмнение кой се беше обадил.

Бях използвала телефона на Ейб, за да се свържа с Ейдриън в Новосибир и по-късно бях

казала на Ейб за финансовата намеса на Ейдриън в пътуването ми. Очевидно баща ми –

ъх, това още беше нереална мисъл – бе решил, че това правеше Ейдриън човек, който

заслужава доверие, макар че се почудих защо не беше използвал майка ми като

вестоносец.

Разгърнах бележката и ми отне няколко секунди да разчета почерка на Ейдриън. Ако

наистина ми напишеше предложението за срещи, сериозно се надявах да го напечата.

Бележката гласеше:

Съобщението до брата на Робърт е изпратено. Каза ми, че няма нищо, което мога да му

предложа и което да го накара да разкрие местоположението на Робърт – и повярвай

ми, мога да предложа доста. Но каза, че докато е обречен да прекара живота си там,информацията ще умре с него. Реших, че може би искаш да го знаеш.

Изобщо не беше като есе, каквото Ейдриън го бе изкарал. Беше и доста загадъчно, но

разбрах, че Ейб не е искал съдържанието да бъде лесно разгадано от Ейдриън. За мен

значението беше ясно. Братът на Робърт беше Виктор Дашков. Ейб някак бе успял да

говори с Виктор, в който и ужасяващ, отдалечен затвор да го бяха затворили. (Някак не се

изненадах, че Ейб може да уреди това.) Ейб със сигурност бе опитал някоя сделка с

Виктор, за да разбере къде е Робърт, но Виктор бе отказал. И това не ме учудваше. Виктор

не беше от най-помагащите хора и не можех съвсем да го виня. Човекът беше затворен до

живот “там” – в затвора. Какво можеше да предложи някой на осъден човек, което

наистина би променило някак живота му?

Въздъхнах и оставих бележката настрани, някак трогната, че Ейб бе направил това за мен, колкото и безполезно да беше. И отново нещо ми хрумна.

Дори и Виктор да не издаваше местонахождението на Робърт, какво значение имаше?

Колкото повече бях разбрала от събитията в Русия, толкова по-абсурдно ми се виждаше да

върнеш стригой обратно. Само истинската смърт можеше да ги освободи, само смъртта...

Гласът на майка ми ме спаси преди да започна отново да си припомням сцената на моста.

Тя ми каза, че трябва да си тръгва, но обеща да поговорим по-късно. Веднага щом си

тръгна, с Лиса се уверихме, че всичко е наред в стаята преди да тръгнем към моята. И с

нея имахме да говорим още много. Качихме се горе и се зачудих кога ме бяха преместили

от помещенията за гостите обратно в общежитията. Вероятно веднага щом Албърта бе

ударила червения печат. Все още ми се струваше невъзможно да приема, че можех да се

върна към стария си живот и да продължа след всичко, което се случи през последния

месец.

- Ейдриън да не би да ти даде любовно писмо? – попита ме Лиса. Гласът й беше шеговит, но през връзката ни усетих, че още се тревожеше, че тъжа за Дмитрий.

- Още не, - казах. – Ще ти обясня по-късно, - пред стаята ми, един от патрулиращите тъкмо

понечи да почука на вратата ми. Когато ме видя, жената ми подаде дебел подплатен плик.

- Тъкмо ти носех това. Пристигна с днешната поща.

- Благодаря, - отвърнах аз.

Взех го от нея и го погледнах. Името ми и адресът на “Св. Владимир” бяха изписани със

сбит почерк, което намерих за много странно, тъй като пристигането ми беше

непредвидено. Нямаше обратен адрес, но имаше руски пощенски марки и знак, че бе

доставено с нощната поща.

- Знаеш ли от кого е? – попита Лиса веднага щом жената си тръгна.

- Не. Срещнах доста хора в Русия, - можеше да е от Олена, Марк или Сидни. Все пак...

нещо, което не можех да обясня съвсем, наостри осезанията ми на максимум.

Разкъсах едната страна, за да го отворя и бръкнах вътре. Ръката ми се обви около нещо

студено и метално. Знаех какво е преди да го извадя. Беше сребърен кол.

- О, Боже, - казах.

Завъртях кола, като прокарах пръст през гравираната геометрична фигура в основата му.

Нямаше съмнение. Единствен по рода си. Това беше колът, който бях взела от мазето в

дома на Галина. Онзи, с който бях...

- Защо някой ще ти праща кол? – попита Лиса.

Не отговорих, а вместо това извадих другото нещо от плика: малка бележка. Там, с почерк, който съвсем добре познавах, пишеше:

Забрави още един урок: никога не си отивай, докато не узнаеш, че врагът е мъртъв.

Изглежда ще трябва да повторим урока следващия път, когато те видя – което ще бъде

скоро.

С обич,

Д.