— Изпразни се върху мен — каза тя. След това размаза спермата по лицето и гърдите си. По-късно, когато той беше вече на вратата, добави: — Обади ми се.

Той обеща да го направи. Беше събота, първи август.

9

Противно на навика си, Брюно избираше странични пътища. Малко преди да стигне Партне, спря колата. Чувстваше, че трябва да размисли, но не му беше ясно точно за какво. Околността беше скучна и спокойна, недалеч минаваше канал с почти неподвижна вода. Бреговете му бяха обрасли с водна растителност, за която трудно можеше да се каже дали расте, или гние. Тишината беше нарушавана от жужене във въздуха, изглежда, наоколо летяха насекоми. Той се излегна на обраслия с трева склон и откри слабо движение на водата, която бавно течеше на юг. Не се виждаха никакви жаби.

През октомври 1975 година, малко преди началото на университетската учебна година Брюно се нанесе в апартамента, който баща му беше купил; тогава му се струваше, че започва нов живот. Много скоро го очакваше разочарование. Вярно е, че имаше момичета, дори много момичета, които следваха филология в Сансие, но изглежда, всички те си имаха приятели или поне не проявяваха желание да започнат връзка с него. С цел да се запознае с някоя от тях той посещаваше редовно колективните консултации, както и всички лекции, и скоро се очерта като добър студент. Виждаше ги в университетското кафене, слушаше ги да бъбрят помежду си — те излизаха, срещаха се с приятели, канеха се взаимно на гости. Брюно започна да яде прекалено много. Скоро си установи хранителен маршрут по булевард „Сен Мишел“. Започваше с хотдог от павилиона на ъгъла на улица „Гей Люсак“; малко по-надолу следваше пица, понякога дюнер. На пресечката с булевард „Сен Жермен“ идваше ред на няколко чийзбургера, полети с кока-кола и бананови шейкове; после свиваше по улица „Ла Арп“, за да приключи в сладкарниците с тунизийски лакомства. Преди да се прибере, спираше в кино „Латен“, където даваха два порнофилма с един входен билет. Понякога прекарваше половин час пред киното, преструвайки се, че изучава разписанието на автобусите, с напразната надежда да дочака в салона да влезе жена или двойка. Най-често се виждаше принуден да заеме сам мястото си пред екрана, където чувстваше известно облекчение; контрольорката проявяваше безупречна дискретност. Мъжете винаги сядаха далеч един от друг, като неизменно оставяха по няколко стола разстояние между себе си и другите. Той онанираше спокойно, гледайки филми като „Похотливите медицински сестри“, „Стопаджийката не носи гащички“, „Учителката с разтворени бедра“, „Близалките“ и други такива. Смущаваше се единствено на излизане от киното: изходът водеше право на булевард „Сен Мишел“ и като нищо можеше да се сблъска с някоя колежка. Най-често изчакваше друг зрител да си тръгне и се изнизваше след него; струваше му се по-малко унизително да ходиш на порнофилм с приятели. Обикновено се прибираше към полунощ и четеше Шатобриан или Русо.

Веднъж-дваж седмично Брюно решаваше коренно да промени начина си на живот. Постъпваше по следния начин. Отначало се събличаше съвсем гол и се гледаше в огледалото: нужно му бе да стигне до върха на самоунижението, да съзерцава до пълно отвращение издутия си корем, увисналите бузи, спаружения си вече задник. После изгасяваше всички лампи. Събираше крака, кръстосваше ръце пред гърдите си, накланяше леко глава напред и започваше да се съсредоточава. Поемаше бавно и дълбоко въздух, издуваше докрай отвратителния си корем; след това пак така издишваше и мислено произнасяше едно число. Всички числа имаха особено значение, концентрацията му трябваше да бъде пълна; все пак най-важни от тях бяха числата четири, осем и естествено последното — шестнайсет. Когато вдигнеше глава, след като бе произнесъл числото шестнайсет, изпускайки с все сили въздуха от дробовете си, щеше да бъде съвършено нов човек, най-сетне готов да живее, да се плъзга по течението на битието. Нямаше да изпитва нито страх, нито срам; щеше да се храни нормално, да се държи нормално с момичетата. „Днес е първият ден от остатъка на твоя живот“.

Този малък церемониал не оказваше никакво действие върху вродената му стеснителност, но донякъде помагаше срещу булимията му; понякога минаваха два дни, преди да поеме пак по отъпкания път. Приписваше неуспехите си на недостатъчната концентрация, после твърде скоро отново се изпълваше с вяра, че ще успее. Все още беше млад.

Една вечер на излизане от сладкарницата „Сюд Тюнизиен“ се сблъска с Аник. Не бяха се виждали след краткото им запознанство през лятото на 1974 година. Беше станала още по-грозна и почти тлъста. Квадратните й очила с черни рамки и дебели стъкла правеха още по-малки кафявите й очи и подчертаваха болезнената бледност на кожата. Седнаха на кафе и известно време и двамата се чувстваха неловко. Тя също следваше филология в Сорбоната; квартирата й на булевард „Сен Мишел“ беше съвсем наблизо. На раздяла му остави телефонния си номер.