Читаем Един от нас полностью

Върнах книгата на мястото й и извадих друга от горния рафт. Нямаше листчета нито в нея, нито в следващите две, в които потърсих. На лавиците имаше стотици книги и знаех, че откриването на първото листче трябва да е било следствие на инжектираните ми съвпадения. Претърсването на всички останали книги щеше да ми отнеме цялата нощ, затова реших просто да прехвърля само една редица.

Това ми отне повече от половин час, но ми донесе още три листчета. Буквите върху всяко от тях бяха различни, но иначе изглеждаха еднакви. Най-отгоре имаше по две думи с почернен шрифт — може би име. След това дълъг неразгадаем текст.

Какво можеше да бъде толкова секретно и достатъчно важно, че едно ченге да прибегне до такава сложнотия — едновременно да крие информацията и да я дублира? Едно беше сигурно — това не бяха служебни дела.

Пъхнах листчетата в джоба си и излязох от къщата, като спрях само да си взема парче пържено пиле от хладилника и да пожелая на приборите всичко добро.

* * *

Дек седеше на масата и имаше притеснен вид. Лаура лежеше на канапето с голяма пълна чаша в ръка. Въпреки че се беше изтегнала по цялата дължина на канапето, тя изобщо не изглеждаше спокойна. Някак костелива, напрегната и очевидно в особено състояние на духа. Беше облечена с дамски джинси и размъкната блуза, вероятно оставени в гардероба на Дек от някоя специална жена, която е решила да стане специална за някой друг. Бяха твърде големи за нея и в тях приличаше на хубаво плашило, нагиздено като за сватба. Беше дръпнала ръкавите си нагоре и кървавочервените белези на китките й се открояваха ярко. Страхът в очите й беше нараснал и сякаш знаеше, че ей сега ще започне да блъска главата си в стената, безсилна да го предотврати.

— А-а, Хап — възкликна тя. — Блудният син-неудачник се завръща.

Изречението бе произнесено така, сякаш човек с говорен дефект се опитва да говори на холандски. Погледнах въпросително Дек.

— Ти се опитай да я спреш… — каза той.

Приседнах на подлакътника на канапето. Тя изви глава и ме погледна. Очите й показваха, че разбира, но трудно.

— Здрасти, Хап — поздрави тя. — Как е при теб?

— Явно не толкова добре като при теб. Може би е дошло време да изпиеш едно кафе, а?

— Хм. Дали да пия кафе? — Тя направи физиономия, сякаш размишлява задълбочено — етюд, чието качество леко пострада от факта, че направи неуспешен опит да уцели брадичката си с показалец. След това изведнъж изкрещя: — Не, разбира се, не искам проклетото кафе!

— Лаура, наистина ще ни бъде трудно да говорим, ако продължаваш да пиеш.

— Да си говорим ли? Колко любезно! И за какво ще си говорим?

— За каквото искаш. За това какво става с теб. За това как можем да помогнем ние.

— Какво ще направите — ще ме спасите ли?

Изведнъж се почувствах изморен, безсилен и неспособен да понеса това.

— Лаура, опитай да си спомниш, че освен теб и други хора си имат проблеми. Цял следобед прекарах в килия в полицията. Нали ти казах за онзи случай? Информацията е върната в базата данни на полицията и Травис вече знае това. За да се спася въобще, както и да избегна тест за възстановяване на истината, трябва да му помогна да хване психарите, които са по дирите ти, защото той си мисли, че те са убили Хамънд. Единственото ми възнаграждение за това ще бъде свободата на бившата ми жена, към която аз изпитвам смесени чувства — и то, не защото Травис ще я остави да се изплъзне, а защото тя се надява да спечели доста пари от някакъв, който дава много пари за главата ми. Сама разбираш, че за мен това бе един отвратителен ден и затова те моля: дай ми възможност да си отдъхна.

Тя се изсмя.

— Защо се разделихте с жена ти?

— Защото котаракът ни умря — отсякох аз. — Сега ще пиеш ли кафе?

— Не, но мога да се съглася на един масаж.

— Моля?

— Вратът ме боли — каза тя и с мъка се поизправи на канапето, — и ако ме поразтриеш, може и да ми мине.

— Няма да правим секс, нали?

Тя премигна срещу мен и за момент сякаш се отрезви.

— А-а, не.