Станах и натиснах звънеца на стената, за да повикам пазачите. Джони Уейн продължи да седи, а аз се облегнах на стената и се вторачих в тавана. Не ми се сядаше отново. Исках да съм колкото може по-далеч от него. След три-четири минути чух тежките тромави стъпки на надзирателите — крачеха по коридора към стаята за срещи.

— Ей, Дилард — внезапно каза Джони Уейн.

— Какво?

— Всички я мислят за светица, а си беше гадна тъпа кучка. Единственото, което трябваше да направи, беше да ми даде развод, както исках. Условията не бяха чак толкова сложни. Тя сама си го навлече.

— Не казвай нищо повече — спрях го. С подробности си представих как зъбите му се разхвърчават.

Вратата издрънча, пазачите влязоха и го вдигнаха от стола. Единият, дебеловрат младеж с бръсната глава, ме огледа и попита:

— Ти се занимаваш само с углавни дела, нали?

— Да.

— Предполагам, че тогава ще ти е интересно да научиш, че преди малко една възрастна дама се обади на 112 и съобщи, че котаракът й намерил човешки чеп близо до езерото. Вероятно скоро ще изскочи и труп.

— Чеп? Искаш да кажеш пенис?

— За теб пенис, за мен чеп.

— Е, и?

— Помислих, че ще те заинтересува. Труп за теб означава работа. Прав ли съм? Нали си един вид гробар.

Намигна на колегата си и двамата се засмяха. Дори Джони Уейн се усмихна. След като излязоха, останах облегнат на стената; смехът им и вулгарното признание на Джони Уейн продължаваха да отекват в главата ми. Постепенно, докато го водеха нататък, потракването на оковите стихна.

Тръгнах през лабиринта от стомана и бетон; главата ми туптеше, стомахът ми се бе стегнал на топка. Беше ми дошло до гуша да защитавам всички Джони Уейн Нийловци на света и ми беше писнало да ми се подиграват и да ми се смеят задници като двамата пазачи. От друга страна, нали щях да зарязвам правото. След по-малко от година щях да се отърва от него. И нямаше да има повече никакви Джони Уейновци и тъпи задници.

Докато вървях към входа, си казах да не се стягам. „Не се съсипвай. Ти си свърши работата“. Насилих се да мисля за нещо по-приятно. Например за моя рожден ден. Как ще го отпразнувам с жената и децата — най-важните и прекрасни хора в моя живот. С шоколадова торта. Какво ли щях да си пожелая за тази година?

Хрумна ми точно когато излязох от вратата под дъжда. Вероятността желанието ми да се сбъдне беше едно на един милион, но какво от това? А и защо не?

Тази година щях да си пожелая нещо просто и егоистично. Преди да се откажа от практикуването на правото, щях да си пожелая един, само един-едничък невинен клиент.

12 април

08:45

След час седях в колата си на паркинга на съдебната палата на окръг Вашингтон в центъра на Джонсбъро — малко градче, излязло сякаш от пощенска картичка. Най-старият град в Тенеси лежеше сгушен сред вълнистите хълмове на сто и петдесет километра от Ноксвил. Гледах издигащия се от другата страна на улицата Национален център по разказване на приказки, построен преди няколко години и донякъде направил Джонсбъро известен в национален мащаб. Всеки октомври хиляди хора се събират, за да участват в огромния фестивал по разказване на приказки. Усмихнах се, когато се замислих за иронията да построиш Център по разказване на приказки толкова близо до съдебната палата. И от двете страни на улицата се поднасяха опашати лъжи.

Дъждовните капки почукваха по предното стъкло. Отворих жабката, извадих шишето с вода за уста и се изжабурках. Бях придобил навика да нося вода за уста, защото имах чувството, че пресъхва, и през целия ден ми горчеше. Особено когато трябваше да се изправя пред съдия и съдебни заседатели.

Пресъхналата уста беше съпроводена от усещането за празнота в стомаха и неизбежна обреченост. От време на време тези усещания изчезваха, особено когато бях със семейството си, но винаги бяха наблизо. Нощем непрекъснато сънувах, че съм на някакъв сал без гребло и се нося по средата на широка бушуваща река, която с шеметна скорост ме влачи към смъртоносен водопад. Нито можех да стигна до бреговете, нито да се върна нагоре по течението. Будех се точно когато се прекатурвах през ръба.

Завинтих капачката на шишето и си поех дъх. Купонът вече можеше да започне. Слязох и се качих по стъпалата пред съдебната палата, минах през фоайето и тръгнах нагоре към арестантското отделение.

Дежурен беше Джон Алън Хърли — Серж, груб, но добродушен дърт глупчо, с когото винаги си разменяхме приятелски обиди. Серж беше прочут в шерифската служба със смелостта и мъжкарството си. Любимата ми история за него беше как собственоръчно хванал прочутия въоръжен обирджия Дюи Дейвис, след като последният обрал една бакалия в покрайнините на Джонсбъро. Младият по това време Серж се отзовал на повикването за извършван в момента грабеж и пристигнал на местопрестъплението точно когато Дюи излизал от вратата на „Уин-Дикси“ с пушка помпа в ръка. Легендата разказва, че Серж изскочил от патрулката, без да знае за помпата, и приспал Дюи с един удар, после го натоварил на задната седалка и го откарал в затвора.