Читаем Допустим риск полностью

— И през ум не ни минава да се отказваме! — възкликна ученият. — Освен към втория алкалоид изследванията ни са насочени главно към това да установим коя част от молекулата на „Ултра“ предизвиква блокирането на някои мозъчни центрове, което вече наричаме „ефекта на мистър Хайд“.

— Ясно — отпусна рамене Ким.

Понечи да им пожелае успех, но след всичко, което ги бе сполетяло заради проклетото лекарство, не намери сили. Тъкмо да се сбогува и да обещае, че пак ще намине да ги види, когато забеляза, че очите на Едуард се изцъклят. После точно както в онази съдбовна нощ, когато го беше събудила, лицето му направо се преобрази. Най-неочаквано, без никакъв повод той се хвърли към нея и се блъсна с трясък о дебелото стъкло, което ги делеше.

Ким отскочи, уплашена до смърт. Глория веднага включи системата за интравенозни инжекции.

Известно време Едуард драска напразно по стъклото. После челюстта му увисна и той подбели очи. Свлече се бавно като пукнат балон. С вещи движения Глория му помогна да легне на пода.

— Извинявай — рече тя, докато наместваше нежно главата му. — Дано не те е уплашил много.

— Всичко е наред — отговори Ким, макар че трепереше като листо и сърцето и туптеше лудешки. Тя се приближи предпазливо до стъклото и погледна Едуард, който се беше проснал на пода. — Ще се оправи ли?

— Не се притеснявай — увери я другата жена. — Вече сме свикнали. Сега виждаш защо се разхождаме с тези системи. Пробваме различни транквилизатори. Доволна съм от този — подейства доста бързо.

— А какво ще стане, ако и двамата получите едновременно пристъп? — попита Ким.

— Мислили сме за това — отговори Глория. — За жалост още не сме разработили сигурно решение. Сега-засега не ни се е случвало, но се надявам да се справим някак.

— Възхищавам се от силния ви дух.

— Нямаме голям избор — засмя се невесело жената.

Ким се сбогува и си тръгна. Нервите и бяха изопнати до краен предел. Докато слизаше с асансьора, тя усети, че краката и се подкосяват. Дали след тази случка нямаше отново да сънува кошмарите, мъчили я дълго след онази ужасна нощ?

Излезе на пролетното слънчице и се почувства по-добре. Но още не се беше отърсила от образа на Едуард, как той блъска по стъклото на затвора, който сам си бе наложил.

Когато отиде при автомобила, Ким спря и се извърна към сградата на „Омни“. С какви ли лекарства ще залеят света? Потрепери.

Отключи вратата на автомобила и се качи, но не запали веднага двигателя. Още виждаше лицето на Едуард, преобразило се толкова светкавично. Нямаше да го забрави, докато е жива.

Излезе от паркинга и направи нещо, от което се изненада. Вместо, както бе възнамерявала, да се прибере в Бостън, кой знае защо, подкара на север. След ужасната случка в „Омни“ и се прииска неудържимо да се върне в имението, където не беше стъпвала след онова пътуване заедно с Кинард.

Трафикът беше слаб и Ким пристигна бързо — след някакъв си половин час вече отключваше тежкия катинар върху портата. Обзе я необяснимо вълнение — беше съвременна, трезвомислеща жена, но в сумрака, в който тънеше холът, и се стори, че портретът на Елизабет сякаш излъчва сияние. Очите и пак си бяха наситенозелени, брадичката — все така волева, ала в изображението се долавяше и нещо ново, нещо, което Ким не помнеше. Стори и се, че Елизабет се усмихва!

Младата жена примига и погледна отново портрета. Усмивката си беше там и придаваше на образа някаква мистична загадъчност.

Изумена, Ким се приближи неуверено. Светлосенките в ъгълчетата на устата сякаш оживяха. Младата жена тръсна глава и се усмихна, осъзнала, че в образа на жената от портрета се отразяват собствените и възприятия.

Обърна се и се взря в гледката през прозореца, разкриваща се пред Елизабет от мястото и над камината. И сякаш виждаше света едновременно през своите, и през нейните очи. Ето тук бе стояла преди много години Елизабет. Тук бе се радвала на децата си, тук беше тръпнала в очакване на мъжа си. Между тези стени бе преминал краткият и живот…

Днес Ким бе на нейните години. Бе преминала през своите изпитания, възторзи и разочарования, бе се борила със себе си и бе станала по-уверена и по-силна. Вече можеше да се върне тук без страх — раните заздравяваха, сенките на миналото се бяха успокоили. Салемският ад бе свършил.

Можеше да посрещне бъдещето с усмивка — онази горда и самоуверена усмивка, която бе съзряла в ясните зелени очи на жената от портрета.