Читаем Дезертьорът полностью

— Платил за нея за шест часа. Когато дошъл в стаята ѝ, донесъл храна и малко пари. Седнал до леглото, докато тя се хранела… и просто гледал стената. Казал ѝ да си почине. Тя заспала и когато се събудила, него го нямало.

Броуди се замисли. Явно сеньор Кайл беше решил да даде на Хулиета почивка от безрадостната ѝ професия. Броуди беше срещал наистина гадни хора, които стават големи моралисти, когато се стигне до защитаване на деца и животни. Тази морална линия беше ясна и лесна за начертаване и даваше възможност на типове, които иначе бяха затънали до гуша в чужда кръв, да смятат за свещено поне едно нещо. Може би това им помагаше да се чувстват човешки същества.

— Сеньор Кайл имал ли е любимка тук?

Луис попита и преведе отговора.

— Si. Кармен. Говори добре английски и затова била една от любимките му. Тя е в стая двайсет и едно.

— Gracias — каза Броуди. Извади пет двайсетачки и ги сложи на масата до леглото. После се обърна към Луис.

— Кажи ѝ да ги скрие.

Луис преведе, момичето взе парите, погледна ги и ги напъха в джоба на късите си панталони.

— Може би няма да е зле да я вземем с нас — каза Луис.

Броуди се замисли, но спасяването на Хулиета не беше част от мисията.

— Ако се наложи да си проправяме път с бой, най-вероятно ще бъде ранена или убита.

Луис кимна неохотно. Като баща на малка дъщеря сигурно приемаше особено болезнено всичко това, но като че ли се примири с факта, че нямат какво повече да направят за Хулиета — или за другите момичета като нея зад всяка залостена врата на това забравено от Бога място. Не можеше и да става дума да викат полиция в страна, в която блюстителите на реда поддържаха бардаци.

Броуди взе автомата и погледна момичето.

— Gracias, Julieta.

Тя го погледна, но не отговори.

Излязоха, затвориха вратата и Броуди отново я залости. Погледна написания с химически молив номер — 17. Продължиха по коридора към стоманената врата на салона и спряха пред стая 21.

Броуди даде знак на Луис, който почука и каза:

— Carmen, estás ahi?

Отначало не получи отговор, след което женски глас извика:

— Estoy ocupado!

— Заета е — преведе Луис.

— Да ги прекъснем. — Броуди дръпна резето, отвори вратата и бързо влезе. Луис го последва и затвори след себе си.

Стаята беше голяма колкото другите, но украсата и обзавеждането беше за по-възрастни — белезници и въжета, окачени на боядисаните в червено стени, килим с леопардова шарка и маса с покривка от пурпурен сатен с няколко запалени свещи за романтика.

— Hey! Qué mierda!

Привлекателна, доста надарена и чисто гола брюнетка на около двайсет и пет стоеше над двойното легло с нещо като хилка за тенис на маса в ръка. Мъж на средна възраст се беше навел над леглото, само по пухкави розови белезници.

Кармен им извика отново и посочи с хилката. Като че ли не се уплаши особено от двамата непознати, нахълтали с оръжия в стаята ѝ. Може би подобни неща се случваха често в „Кокошарника“. Мъжът обаче ги гледаше през рамо с широко отворени очи и сигурно се чудеше дали това не е част от представлението.

Броуди го погледна.

— Ставай.

Луис преведе. Кармен запротестира, но мъжът се изправи и едва не изгуби равновесие, когато се обърна към тях със закопчани зад гърба ръце и пенис в поза „мирно“. Заплещи нещо на испански и Кармен рязко му нареди да си затваря устата, което сигурно му хареса.

Луис преведе:

— Казва, че портфейлът е в панталоните му на стола.

Кармен, която започваше да схваща, че посетителите ѝ не са от управата, малко се разтревожи.

— Какво искате? — попита на английски.

Броуди посочи клиента ѝ.

— Кажи му да легне на пода.

Кармен се поколеба и го каза на мъжа, който легна по очи върху леопардовата шарка.

— Вържи му глезените — нареди Броуди на Кармен.

Кармен погледна към вратата.

— Къде е Карло?

— Правят му клизма. Действай.

Кармен отиде до стената с куките, взе въже, клекна до мъжа и върза глезените му.

— Претърколи го под леглото — каза Броуди. — И му кажи, че ако гъкне, ще го убия.

Кармен каза нещо на мъжа на испански и го избута под леглото. После попита:

— От кои сте?

Броуди реши, че това е интересен въпрос, който му казваше това-онова за Петаре, а може би и за цялата страна. Не кои сте, а кого представлявате. От кое племе сте.

— От армията на Съединените щати.

Кармен не отговори.

— Търся стар приятел от армията — каза Броуди. — Кайл Мърсър. Казаха ми, че бил и твой приятел.

— Кой ви го каза?

— Няма значение.

Кармен поклати глава.

— Не познавам такъв човек.

— Петстотин долара ще ти помогнат да си спомниш.

Тя го погледна, после погледна джобовете му. Покажи ми ги.

Броуди извади пачката, отдели десет петдесетачки и ги задържа в ръка.

Тя погледна парите.

— Може пък и да го познавам.

Броуди кимна и прибра парите в джоба си. Кармен сбърчи чело.

— Първо информацията — каза Броуди.

— Първо парите — настоя тя. — Ами ако ме измамите?

— И какво ще направиш? Ще ме напляскаш ли?

Тя се усмихна.

— Не. Това е екстра.

Броуди посочи пода под леглото.

— Колко време трябва да си с този жребец?