Броуди се върна за момент към нощните си патрули в Садр, един от най-опасните квартали на Багдад, където всички коли по улиците бяха сериозно бронирани. Тогава разчиташе на бронетранспортьор с картечница M2, в случай че нещата станат интересни. А сега той и двамата му другари пътуваха през нощния Каракас в стара таратайка, въоръжени само с пистолети и с един кръст за закрила свише.

Пристигнаха в „Ел Дорадо“ малко след осем, без инциденти. Луис мина през охранявания портал и спря пред входа.

Броуди му даде три двайсетачки.

— Благодаря. Представи се отлично.

— Това са много пари, сеньор.

— За работа в опасни условия.

Луис се усмихна.

— Тук всеки ден е така.

— Да. Утре ще получиш плащане за работа в бойни условия. Отиваме в Петаре.

Усмивката на Луис се стопи.

— Ще ти се обадя кога да ни вземеш.

— Най-добре е да идем през деня.

— Да. Ще ти кажа кога.

— Ако не искаш да дойдеш, ще те разберем — каза Тейлър.

— Да — съгласи се Броуди. — Но няма да сме доволни.

— Скот…

— Ще се видим утре — каза Луис.

— Разумно ли ще е да се прибираш по това време? — попита го Тейлър. — Мога да уредя да останеш в хотела.

— Благодаря, сеньора, но съм наблизо.

— Уповавай се на глока и кръста — каза Броуди.

— Si…

Появи се портиер и отвори предната и задната врата. Броуди и Тейлър пожелаха на Луис приятна вечер и слязоха. Портиерът погледна след отдалечаващата се кола и попита:

— Регистрирани гости ли сте, или идвате за вечеря?

— И двете — отвърна Броуди.

— Съжалявам, но ресторантът е затворен.

— Всъщност сме регистрирани в бара.

— Да…? Добре. Барът е отворен.

Броуди и Тейлър влязоха в хотела.

— Ти си грубиян — каза му Тейлър.

— При това арогантен. И имаме работа за вършене. Освен това се нуждая от питие.

Отидоха в салона на лобито, който беше почти пуст, и седнаха на същото място, където се бяха срещнали с Уорли.

Поседяха мълчаливо известно време. Накрая Тейлър попита:

— Наистина ли си много хладнокръвен в опасни ситуации, или просто не разбираш какво става около теб?

— Понякога едното, понякога другото.

— Много успокояващо.

Питиетата им пристигнаха и двамата се чукнаха.

— Представи се добре днес — каза Броуди.

— Благодаря, но не се нуждая от потвърждението ти.

— Разбрано. Е, все пак мисля, че постигнахме известен напредък.

Тя кимна.

— Защо Кайл Мърсър е тук? — попита Броуди.

— Мисля, че вече обсъдихме това.

— Добре. — Той я погледна в полумрака. — Защо капитан Мърсър е дезертирал?

— Това също го обсъждахме.

Броуди кимна и се замисли за момент.

— Ето нещо ново — каза той. — Започвам да мисля, че случаят не е просто изправяне на беглец пред правосъдието. Ти имаш ли подобно чувство?

— Кажи ми на какво се основава то.

— На повече от десет години детективска работа.

— Добре. Но може просто да си развил прекалено развинтено въображение.

— Може би.

Тя отпи от питието си.

— Доста е добро.

— По-добро от шльокавица от Тенеси.

Тейлър се усмихна.

— Не бих казала. Какво друго може да има?

— Радвам се, че попита. — Броуди се наведе към нея. — Две неща по случая нямат абсолютно никаква логика. Първо, че офицер от Делта Форс напуска хората си във военна зона, докато са заобиколени от вражески сили. Второ, че дезертьорът е минал през ада на пленничеството, след което се появява в кенефа на Западното полукълбо. — Той я погледна. — Освен това съм имал стотици брифинги, но нито веднъж не съм имал такъв като този на генерал Хакет.

— В смисъл?

— В смисъл че съм сигурен, че той — а може би и Домброски — знаят повече, отколкото казват. И съм сигурен, че Хакет не искаше да научаваме нищо повече. Нали помниш, че изрично ни каза да не разпитваме Мърсър.

— Мисля, че ти трябва още едно питие.

Броуди не преставаше да я гледа.

— Ти знаеш ли нещо, което аз не знам?

— Би трябвало да ти се обидя.

— Извинявай.

— Виж… това, което казваш, може… да е вярно. Много неща нямат смисъл. Случаят е сложен. Но нашата мисия е проста — да намерим и да задържим капитан Кайл Мърсър. Не я усложнявай с… конспиративни теории.

— Прекалявам с телевизионните сериали.

— Очевидно.

— Искаш ли още едно питие?

— Не. Като пребита съм от умора. — Тя стана. — Не прекалявай с пиенето. И не чукай на вратата ми.

— Ами ако разгадая случая?

— Ще ми кажеш на сутринта.

— Закуска в осем?

— Звучи добре.

— Buenas noches.

Тя се усмихна.

— И на теб.

Броуди я загледа как се отдалечава към асансьорите.

След дванайсет години на тази работа беше станал добър в преценяването на хората. Маги Тейлър беше сериозна, когато каза да не чука на вратата ѝ. И излъга, когато каза, че е обидена от въпроса му.

20.

Броуди си поръча втори ром, който го настрои да се обади на шефа си. Качи се горе и влезе в апартамента през общата дневна с малката надежда, че Тейлър е решила да изпие още едно и да го изчака. Стаята обаче беше празна. А вратата на спалнята ѝ беше затворена. „Не чукай на вратата ми“.

Звучеше като добър съвет, дори след две питиета. Отиде при минибара за трето.

Намери миниатюрна бутилка местен ром и я изсипа в една чаша, след което — шумно — добави лед от кофата и погледна към вратата ѝ, която си остана затворена. „Какви ги правиш, Броуди?“.