Бръкна в чантата си и извади пътеводителя за Венецуела, който Тейлър беше взела от пътния отдел в Куонтико. Прелисти на Каракас и се спря на любимия си раздел — Опасности и неприятности. Този тип книжки обикновено бяха пълни боклуци и се опитваха да пускат шегички, когато говореха за съмнителни места, на които биха могли да се озоват читателите им. „Могадишу има богата и пъстра културна история, но гледайте никога да не излизате от хотела си“. Тук обаче авторът изобщо не се церемонеше в описанието си на Каракас. Повечето квартали трябваше да се избягват напълно. „Безопасните“ бяха такива само по светло, при това само когато си в превозно средство. Убийствата и отвличанията бяха повсеместни, ченгетата не правеха нищо. Всъщност те често бяха по-опасни и от престъпниците. Всяка свързана със сигурността служба в страната, включително митницата и паспортният контрол на летището, трябваше да се смятат за криминално корумпирани, а представителите на властта често се опитваха да тормозят и изнудват чуждите посетители. И изобщо не си падаха по американци.

Като стана въпрос за това, Броуди извади лаптопа си, включи го и промени настройките му, така че да зарежда празен дял на диска. Това вероятно щеше да е достатъчно, за да защити свързаните с ОКР и армията документи от повърхностен преглед на летището в Каракас. Посъветва Тейлър да направи същото и не бе изненадан, когато тя му каза, че вече го е направила и че освен това смята да изтрие всичко от таблета си, преди да пристигнат във Венецуела.

— Освен това — каза Броуди — двамата се водим женени като част от прикритието ни. Прати ми твоя снимка по бикини, за да я използвам за тапет на десктопа си.

— Така ли правят женените?

— Ние сме младоженци. Още не знаем какво е да сме женени.

— Да — усмихна се Тейлър. — Това е меденият ни месец.

— Как ще обясним отделните стаи?

— Аз още съм девствена.

— Кой ще повярва на това?

— Баба ми.

— С нетърпение очаквам да се запозная с нея.

— Ще се запознаеш. Ще се премести да живее при нас.

— Искам развод.

Тейлър се разсмя. Погледите им се срещнаха за момент, след което тя извърна очи.

Когато се срещна за първи път с новата си партньорка, Броуди си беше помислил, че красотата ѝ може да се окаже потенциална опасност. Принципно отхвърляше идеята, че би имал проблеми да работи с привлекателна жена. Освен това Тейлър се беше доказала като чудесен партньор, и сексът е най-сигурният начин да оплескаш добрите работни отношения. Но дори у най-добронамерения мъж има дълбоко заровен дърт нерез, който се мъчи да излезе на преден план, и Броуди трябваше да си напомни да го държи изкъсо.

Помисли си за онова, което му беше казал Домброски за Тейлър и възможната ѝ връзка с човек от ЦРУ във Форт Браг. Беше се сблъсквал с доста хора от Компанията. Един-двама му бяха допаднали, но по скромното му мнение повечето бяха арогантни бездушни гадини, готови да продадат и собствените си майки. Трудно му беше да си представи, че Тейлър ще се забърка с някакъв подобен тип, но пък колко добре я познаваше всъщност? А и дори да се беше въргаляла с някой от ЦРУ, това достатъчно ли беше да се съмнява в лоялността и мотивите ѝ? А после си спомни казаното от Домброски, че хората от Цивилни въпроси били вербувани от Компанията.

Също като при досието на Кайл Мърсър, Броуди имаше чувството, че някои части от картината на Маги Тейлър липсват, че има някои зачеркнати места, които трябва да намери начин да прочете.

10.

Самолетът до Панама Сити беше полупразен и от шестнайсетте места в бизнес класата само три други бяха заети.

— Обикновено хъркам по време на полет — каза Броуди.

— Дори когато си буден ли?

Той се усмихна.

— Само гледай да не ти потече лигата.

След излитането Тейлър извади таблета си и двамата разгледаха подробната карта на Каракас, която беше свалила. Градът се намираше в ивица в посока изток-запад, в тясна долина. Зад стръмните планини на север беше карибският бряг, а на юг имаше хълмове и гори.

Кайл Мърсър беше забелязан от неблагонадежден свидетел в огромен метрополис с население близо два милиона души, заобиколен от труден и рядко заселен терен. Но както беше казал генерал Хакет, разполагаха само с наличното и Броуди беше сигурен, че с малко находчивост, късмет и може би с много банкноти ще намерят техния човек. Но сега, докато гледаше картата на града и района около него, започна да си дава сметка колко трудна всъщност е задачата им.

Водени от спомените на Симпсън, двамата потърсиха летища и писти. Финалната им дестинация, международното летище „Симон Боливар“, се намираше на самия бряг и беше отделено от Каракас от планински масив, така че не можеше да е мястото, което Симпсън е видял на път към бардака. Тейлър увеличи картата и откриха хотела „Мариот“ в квартал Ел Росал, който се намираше източно от центъра.