Читаем Дезертьорът полностью

Тейлър забеляза Колинс и му извика. Той се усмихна, махна с ръка и тръгна към павилиона, понесъл пилотската си чанта, което означаваше, че възнамерява да остане или не иска да я оставя в самолета. Броуди си помисли, че капитан Колинс — Джон — вече би трябвало да е стигнал до заключението, че пътниците му не използват истинските си имена и че може би Сара не е омъжена. Броуди понякога се питаше дали работата му нямаше да е по-лесна, ако беше красива жена. Най-вероятно не.

Колинс седна срещу Тейлър и погледна храната.

Броуди го подкани да я опита.

— Вече ядох — призна той. — Винаги си нося сандвич, когато летя до села на местните.

— Благодаря, че го споделяш — отвърна Броуди. — Значи си идвал и преди в Кавак?

— Да. Три пъти, ако не се лъжа.

— Познаваш ли Цезар, шефа на водачите?

— Мисля, че съм се срещал веднъж с него.

— А някой от другите?

Колинс поклати глава.

— Просто кацам тук с хора от туристическа група, слизам да се поразтъпча, използвам тоалетната, евентуално хапвам сандвича си и си заминавам. Не оставам по-дълго, отколкото е необходимо.

— Защо?

Колинс сви рамене.

— Тук няма много за правене, ако не си с туристическа група.

— Би могъл да си наемеш водач и да се повозиш с лодка по реката.

— Трябва да държа под око самолета си. Все пак не съм на ваканция.

— Вярно. Спокойно ли се чувстваш сред пемоните?

— Ако имате предвид дали ме изнервят, отговорът е не — отвърна Колинс. — Но… на два пъти забелязах някакви корави на вид типове, които не бяха местни. Наблюдаваха ме.

Броуди и Тейлър се спогледаха.

— Карал ли си стоки до Кавак? — попита Броуди.

— Веднъж. Десетина каси бутилирана вода.

Е, определено не я използваха за приготвяне на кафе.

— Накъде биете? — попита Колинс.

— Никога не знаеш, докато не стигнеш дотам. — Броуди погледна купата му. — Мога ли да я взема?

— Моля.

Броуди бутна своята купа и тази на Колинс пред Тейлър.

— Всичките са за теб.

Колинс отпи от кафето си и направи кисела физиономия.

— Преместих самолета до този край на пистата, така че сега е по-близо. В случай че ни се наложи да се омитаме спешно.

— Добро мислене, Джон — похвали го Тейлър.

Колинс се усмихна.

Броуди винаги се изумяваше колко бързо наетите местни се включваха в играта. Достатъчно беше да има малко тръпка. Всеки искаше да бъде Джеймс Бонд.

— Ако останем, ще делим една стая — уведоми го Броуди.

— Госпожа Боуман го каза… но… правилата на компанията изискват на летища без поддръжка да оставам в машината. Самолетът не е мой — обясни Колинс. — Той е собственост на богат венецуелец, който го дава под наем срещу долари. Но… ще видим… — И погледна Тейлър.

Капитан Колинс явно се разкъсваше между дълга и перспективата да види г-жа Боуман по къса нощница. Броуди напълно го разбираше.

— Добре, всъщност бихме предпочели да си другаде, но наблизо — каза му Броуди. — Ето какъв е планът, Джон. След петнайсетина минути със Сара ще тръгнем с лодка по реката да погледаме малко птици. Ще отсъстваме три, най-много четири часа. Ти ще останеш тук с багажа ни и ако не се върнем след четири часа или не ти се обадим, ще ни звъннеш и ако не вдигнем, излиташ и се обаждаш на полковник Домброски на номера, който ти дадох.

Колинс не отговори и Броуди не можеше да реши дали пилотът е развълнуван от участието си в тази авантюра, или е напълнил гащите от страх.

— Дори ще е по-добре да качиш багажа ни на самолета — каза му Тейлър. — И може би да останеш в него или до него, сякаш поправяш нещо, и да си готов за спешно излитане.

Колинс отново не отговори, но кимна.

— Импровизирай — посъветва го Броуди. — Сам прецени. Не заспивай. Носи пистолета и телефона със себе си и се дръж нормално около всеки пемон, когото видиш. Ти си просто пилот, работещ за „Ейпекс“.

Колинс отново кимна.

Тейлър го погледна в очите.

— Това е важно за страната ни, Джон, и ние ти се доверяваме. Имаш ли някакви въпроси?

Колинс като че ли се замисли, после си спомни нещо казано от Броуди и попита:

— Търсите ли някого?

— Търсим птици — отвърна Броуди. — Може да се върнем с птичка. Ако любопитството ти надделее и погледнеш в саковете ни, ще видиш свински опашки. Както и истинските ни паспорти. Не сме женени — уведоми го той.

Колинс кимна, сякаш вече се беше досетил.

— Ще видиш и пари — добави Тейлър. — Държавни са. — Тя се усмихна. — Но лакомствата са мои. Можеш да си вземеш, колкото поискаш.

Колинс се усмихна малко насила.

— Нещо друго да те мъчи? — попита Броуди. „Освен мисълта дали ще умреш тук, или късметът ще ти се усмихне в Богота“.

Колинс си пое дълбоко дъх.

— Ще следвам инструкциите ви. — Отново се усмихна насила. — Все пак вие сте клиентите.

— А ти си добър пилот — каза Тейлър.

Той я погледна.

— Май трябва да се махна от тази страна.

— Може би ще успеем да помогнем на приятелката ти да напусне страната — увери го Тейлър.

Броуди си помисли, че ако Тейлър отговаряше за имиграцията, половината Каракас вече щеше да е в Маями.

— Благодаря, но… тя ще предпочете да остане тук — отвърна Колинс.