Читаем Дар за бурята полностью

— Ще ми помогне, разбира се, Йонан, ще ми помогне, и то много… Ти си добър полицай, вярвам в инстинкта ти и за мен е голяма подкрепа да знам, че мнението ти съвпада с моето, за разлика от толкова други.

Йонан закима бавно, макар и не особено убедено, докато обикаляше масата, групирайки снимките.

— Шефке, искате ли да дойда с вас?

— Прибирам се вкъщи, Йонан — отвърна тя.

Усмивката му, преди да излезе от кабинета, остави у нея познатото усещане, че не е успяла да излъже човека, който я познаваше толкова добре.

Слезе с колата към „Чокото“, мина покрай Хуанитаенеа и видя натрупаните пред вратата на къщата палета със строителни материали, макар да не се забелязваше и следа от някаква дейност. Докато пресичаше квартала, се замисли дали да не се отбие в пекарната, но се отказа; прекалено много неща се въртяха в главата ѝ и не ѝ се искаше да заговори отново с Рос по въпроса за погребението. Вместо това прекоси моста „Гилцаурди“ и се отправи към стария пазар, където паркира. Върна се пеш назад, като спираше нерешително пред вратите на фасадата — всичките ѝ изглеждаха съвсем еднакви. Накрая избра една и се усмихна с облекчение, когато пред нея се изправи Елена Очоа.

— Може ли да поговорим? — попита.

Вместо да отговори, жената я хвана за ръката и я дръпна силно навътре; после подаде глава навън и се огледа на двете страни на улицата. И този път я заведе в кухнята и без да продума, се зае с кафето, извади две чаши и ги постави върху пластмасова табла, покрита с кухненска хартия вместо с покривчица. Амая беше благодарна за мълчанието и използва всяка минута от еднообразния ритуал по приготвянето на кафето, за да подреди поривите, защото трудно можеше да ги нарече мисли или хрумвания, които я бяха довели тук. Те се блъскаха в главата ѝ като ответно ехо, а ритмично повтарящите се образи се смесваха с други, останали запечатани в паметта ѝ. Бе дошла да търси отговори, но не беше сигурна, че знае какво да попита. „Ще получиш всички отговори, ако съумееш да зададеш всички въпроси“, чуваше тя гласа на леля Енграси, обаче разполагаше само с малък празен бял ковчег, в който някой бе заменил тялото с три пакета захар, и една дума: „жертвоприношение“, а двете неща, смесени в едно, представляваха противно съчетание.

Амая забеляза, че домакинята полага усилия, за да овладее треперенето на ръцете си, докато сипваше захарта в чашата. Започна да разбърква кафявата течност, но звънтенето на лъжичката по порцелана, изглежда, я изнерви докрай, защото внезапно спря и хвърли лъжичката върху подноса.

— Извинете ме, много съм напрегната. Казвайте какво искате, че да приключваме най-сетне.

Бастанската любезност. Тази жена не желаеше да говори с нея, не я искаше в дома си и щеше да въздъхне облекчено, когато я видеше да си излиза, но считаше за свой свещен дълг да я почерпи с кафе или нещо за хапване и щеше да го изпълни. Тя беше от жените, които правят онова, което е редно да направят. Поощрена от тази увереност, Амая взе с две ръце кафето, което така и нямаше да вкуси, и заговори.

— При предишното ми посещение ви попитах дали смятате, че групата е успяла да извърши човешко жертвоприношение…

Жената видимо се разтрепери.

— Моля ви… Вървете си, не мога да ви кажа нищо.

— Елена, трябва да ми помогнете. Майка ми кръжи някъде наоколо, трябва да открия тази къща, знам, че там ще получа отговори.

— Не мога да ви кажа, ще ме убият.

— Кои?

Жената поклати отрицателно глава, стиснала устни.

— Ще ви осигуря защита — продължи Амая, поглеждайки крадешком към дребната статуетка на Богородица, пред която гореше малка свещ; до нея стояха две щампи с лика на Христос и стара броеница, увита около основата на свещта.

— Не можете да ме защитите от това.

— Мислите ли, че е имало жертвоприношение?

Елена се изправи, изля кафето в мивката и се зае да мие чашата с гръб към Амая.

— Не, не ми се вярва. Доказателството е, че вие сте тук, а тогава единствената бременна жена в групата беше Росарио. Хиляди пъти съм отправяла благодарности, че не направиха нищо, може да са били само празни приказки, за да ни впечатлят, може да са искали да ни държат в страх или да изглеждат по-опасни или по-могъщи…

Амая се огледа, къщата беше пълна с предмети, осигуряващи закрила; клетата жена теоретизираше с надеждата, че нещата са такива, каквито ѝ се искаше да бъдат, но отчаянието в поведението ѝ издаваше, че дълбоко в себе си не вярва на думите си.

— Елена, погледнете ме — настоя Амая.

Жената затвори крана, остави гъбата и се обърна към нея.

— Родила съм се заедно с още едно момиченце, сестра близначка, която официално е починала от внезапна детска смърт в люлката си.

Елена вдигна зачервените си от студената вода ръце към сгърченото си лице, по което потекоха сълзи, и попита ужасено:

— Къде е погребана? Къде е погребана?

Амая завъртя глава, за да покаже, че няма представа, и видя как жената се смалява, докато слушаше обясненията ѝ.

— Не знаем, открих гроба, но ковчегът беше празен.

От утробата на дребната женица се изтръгна мъчителен стон и тя се завтече Амая, която уплашено скочи на крака.