Читаем Да спасиш свидетел полностью

— Наясно ли сте в какво се забърквате, мистър Адамс?

— Да речем, че вече съм по-наясно, отколкото преди малко. Стрелбата по мен винаги ме е карала да забравям всичко останало.

— И кой стреля по вас?

— Същият тип, който уби вашия приятел. Мисля, че го надупчих, но успя да избяга.

Фейт разтри слепоочията си и се загледа в мрака. Следващите му думи я изненадаха.

— Да не сте по програмата за защита на свидетели? — Лий изчака. След като не получи отговор, той продължи: — Докато вие се борехте с колата, аз поогледах набързо приятеля ви. Имаше деветмилиметров пистолет глок и защитна жилетка, не че му помогна кой знае колко. На колана му висеше значка на ФБР. Нямах време да проверя документите. Как му е името?

— Има ли значение?

— Може да има.

— Защо мислите, че съм по програмата? — попита тя.

— Заради къщата. Специални ключалки, охранителна система. Нещо като секретна квартира. Никой не живее там, в това съм сигурен.

— Значи сте влизали вътре?

Той кимна.

— Отначало си мислех, че кръшкате с някого. Но две минути в къщата ми стигаха, за да разбера, че не е любовно гнездо. Странна обстановка. Скрити камери, видеозапис. Между другото, знаехте ли, че сте кинозвезда?

Изумлението по лицето й бе достатъчен отговор.

— Щом не знаете кой ви е наел, как получихте задачата да ме следите?

— Много лесно. По телефона ми казаха, че ще получа в кантората си информация за вас и аванс от възнаграждението. Получих ги. Папка със сведения и доста солидна сума. Задачата беше да ви следя. Това и направих.

— Казаха ми, че никой не ме следи.

— В занаята съм доста добър.

— Очевидно.

— След като разбрах къде ходите, просто започнах да идвам по-рано. Лесна работа.

— Мъжки ли беше гласът или женски?

— Не знам; беше обработен по електронен път.

— Това не събуди ли подозренията ви?

— Всичко събужда подозренията ми. В едно съм сигурен — който и да ви гони, не си поплюва. Онзи тип гърмеше с патрони като за слонове. Едва не ги изпитах на собствен гръб.

Той замълча, а Фейт нямаше сили да каже каквото и да било. Имаше в чантичката си няколко кредитни карти с почти неизчерпаеми възможности. Но всички те бяха безполезни, защото влезеше ли една от тях в банков автомат, незабавно щеше да стане ясно къде се намира. Тя бръкна в чантата и докосна ключодържателя от „Тифани“ с ключовете за хубавата й къща и луксозната кола. Те също бяха безполезни. В портмонето си имаше общо петдесет и пет долара плюс някакви монети. Нямаше нищо друго, освен тези пари и дрехите на гърба си. Изведнъж мизерията от детството й се завръщаше заедно с всички мрачни, безнадеждни спомени.

Разполагаше с голяма сума пари в брой, но те лежаха в сейфа на една вашингтонска банка. Банката беше затворена до утре сутринта. В сейфа имаше и две още по-важни неща — шофьорска книжка и кредитна карта. И двете бяха с фалшиво име. Изработката им се оказа сравнително лесна, но досега Фейт се бе надявала никога да не опре до тях. Дотолкова, че ги държеше в банката вместо на по-достъпно място. Сега можеше само да клати глава пред собствената си глупост.

С фалшивите документи можеше да отиде където си пожелае. Често си бе напомняла, че ако всичко рухне, те са нейният изход.

Е, помисли тя, покривът отлетя, стените пращят, убийственото торнадо е пред прозореца, а дебелата дама препуска с лимузината назад към хотела. Циркът свършва, да се сбогуваме.

Погледна Лий. Какво да прави с него? Фейт знаеше, че сега най-важното е да оцелее до утрото. Може би той щеше да й помогне. Изглежда, си разбираше от работата, а и имаше пистолет. Ако успееше да стигне до сейфа и да се измъкне оттам без неприятности, всичко щеше да бъде наред. До отварянето на банката оставаха седем часа. Щяха да й се сторят като седем години.

Торнхил седеше в малкия кабинет на своята чудесна, обрасла с бръшлян старинна къща в един от най-изисканите квартали на Маклийн, щата Вирджиния. Съпругата му беше от богато семейство и той се наслаждаваше на удоволствията, които доставят парите, както и на свободата да бъде държавен служител през целия си живот. В момента обаче нито едното, нито другото можеше да му донесе утеха.