Читаем Божията формула полностью

Португалецът размени поглед с Ариана. Тя го изгледа безпомощно, явно нищо не зависеше от нея. Разбрал, че няма друга алтернатива, Томаш се обърна към Джалили и въздъхна примирено.

— Добре — каза той. — Но щом трябва да свърша тази работа, най-добре е да я свърша докрай, нали?

Иранецът се поколеба. Не разбираше смисъла на тази забележка.

— Какво искате да кажете?

Томаш посочи ръкописа, прибран в картонената кутия.

— Искам да разполагам с първата страница. Дали бихте могли да ми я преснимате, моля?

— Да я преснимам?

— Да. Тя не крие никаква ужасна тайна, нали?

— Не, само заглавието на ръкописа, стиховете и подписа на Айнщайн.

— В такъв случай ви моля да ми направите ксерокопие.

— Но защо?

— Заради стиховете, разбира се.

— Но какво общо има поезията?

— Нима не е очевидно?

— Не. Каква е връзката ѝ с останалото?

— Стиховете, драги мой, са още един ребус.

Прекара останалата част от предобеда в опити да дешифрира двата ребуса, но без особен успех. Томаш се основаваше на предположението, че вторият ребус крие послание на португалски, и допускаше, че изразът see sign, който предхождаше загадката, би могъл да му даде някакъв ключ, но не успяваше да го открие. Що се отнася до стиховете, струваше му се, че го насочват към послание на английски, макар че и тук усилията му срещнаха непробиваема стена.

По обяд Томаш и Ариана отидоха в един ресторант наблизо, за да похапнат makhsus kebab, приготвен от мляно овнешко месо.

— Моля да ме извините за начина, по който Джалили ага разговаря с вас — каза тя, след като сервитьорът поднесе ястията. — Иранците са много любезни хора, но случаят е крайно комплициран. Ръкописът на Айнщайн се ползва с изключително висок приоритет и конфиденциалност, поради което не можем да си позволим да рискуваме. Престоят ви тук, в Иран, докато трае работата по дешифрирането, е въпрос на национална сигурност.

— Нямам нищо против да остана тук, колкото е нужно — отговори Томаш, докато дъвчеше парче кебап. — Стига вие да сте до мен винаги.

Ариана сведе очи и едва забележимо се усмихна.

— Надявам се, че имате предвид научното ни сътрудничество.

— А, да — възкликна отривисто португалецът. — Само на това разчитам от ваша страна. — Додаде с невинен вид: — Единствено научно сътрудничество, нищо повече.

Иранката сведе очи.

— Защо ли не ви вярвам?

— Нямам ни най-малка представа — засмя се той.

— Ще се държите прилично, нали?

— О, да.

— Моля ви, Томаш — меко настоя тя. — Не забравяйте, че тук не е Западът. Това е различна, доста своеобразна страна, където хората не си позволяват някои волности. Няма да ме злепоставите, нали?

По лицето на португалеца се изписа примирение.

— Добре, разбрах — каза той. — Няма да направя нищо, което би могло да ви компрометира, не се безпокойте.

— Слава Богу!

Томаш погледна парчето кебап в ръката си. Посоката, в която беше поел разговорът, му послужи като претекст да уведоми Ариана за намеренията си.

— Следобед мисля да се поразходя — каза той.

— Така ли? Къде искате да ви заведа?

— О, не, без вас. Ако постоянно сте с мен, това би могло да даде повод за някои неприятни коментари. Все пак, както самата вие казахте, това е доста своеобразна страна, нали?

— Да, прав сте — съгласи се Ариана. — Ще видя дали бих могла да ви осигуря гид.

— Нямам нужда от гид.

— Разбира се, че ще ви трябва. Как ще се ориентирате из…

— Нямам нужда — повтори Томаш настоятелно.

— Ами… вижте, става въпрос за сигурността ви, все пак. Вашата сигурност е наш дълг, затова някой трябва да ви съпровожда и да се грижи за вас.

— Какво говорите! Мога и сам да се грижа за себе си.

Ариана го изгледа смутено.

— Вижте, независимо от това, ще ви осигуря придружител.

— Не искам, вече ви казах.

Тя помълча за миг, изглежда обмисляше нещо. Сведе глава и се наклони към госта си.

— Не мога да ви оставя сам, не разбирате ли? — прошепна бързо. — Ако не предупредя за вашето излизане, могат да ме накажат. — В гласа ѝ се появиха умолително-прелъстителни нотки. — Нека да ви осигуря гид, моля ви. Ако вие съумеете да му се изплъзнете, проблемът ще е на придружителя, аз няма да имам нищо общо с това, нали? — Отвори широко медените си очи в очакване на одобрение. — Съгласен ли сте?

Томаш се вгледа за миг в нея и поклати глава утвърдително.

— Добре. Викайте горилата.

«Горилата» беше нисък и широкоплещест мъж с рядка брада и гъсти черни вежди, облечен в тъмни дрехи и с вид на охранител.

— Salam — поздрави придружителят, който му представи Ариана. — Haletun chetor е?

— Пита дали всичко е наред.

— Да, кажете му, че всичко е наред.

— Khubam — каза тя на придружителя.

Мъжът се тупна по гърдите.

— Esmam Rahim е — изрече той, без да откъсва очи от историка. — Рахим.

Томаш разбра.

— Рахим? — Този път португалецът се тупна по гърдите. — Аз съм Томаш. Томаш.

— А, Томаш — усмихна се той. — Az ashnayitun khoshbakhtam.

Историкът се усмихна криво и погледна към иранката с крайчеца на окото си.