След час около нас хвърчаха кънкьори, уличните артисти оправяха реквизита си, а край пейките беше пълно с хора с кучета и майки, които бутаха количките си.

— Онази жена води шест бели пудела! — изсъска Ръч в шепата си. — За чий дявол са й цели шест пудела?

— Може да ги продава на деца с големи очи — предположих аз.

— Усещам някаква страхотна миризма — обади се Иги и взе да върти глава, за да открие източника й. — Какво е това? Ето там — посочи вляво от мен.

— Един човек продава нещо за ядене — отговорих. — Пише „фъстъци с мед“.

— Ето къде отивам — каза Иги. — Може ли малко пари?

Тримата с Иги и Ейнджъл купихме шест малки пакетчета фъстъци с мед (наистина ухаеха райски), а Зъба, Ръч и Газопровода отидоха да видят една жена, облечена като клоун, която продаваше балони.

Когато тръгнахме към тях, нещо в поведението на жената клоун ме смути. Беше вперила поглед в един изтупан чернокос мъж, който вървеше по близката алея. Той също я погледна.

По гърба ми пробягаха тръпки. На мига цялото удоволствие от хубавата сутрин се изпари. Попаднах в плен на страха, гнева и изключително силния инстинкт за самосъхранение.

— Иги, тревога — прошепнах. — Бързо при останалите.

Ейнджъл се беше долепила плътно до мен, стиснала здраво ръката ми. Забързахме към другите. Зъба по навик оглеждаше околността и щом забеляза напрегнатото ми изражение, хвана Ръч и Газопровода за раменете и ги поведе към нас.

Събрахме се и ускорихме крачка. Един поглед назад ме увери, че чернокосият тип ни следва. Към него се присъедини жена. На вид беше същата като него — пропита от решителност и сила.

През ума ми потече река от героично премълчани ругатни. Огледах околността за възможни маршрути за бягство, места, откъдето можехме да излетим, места, където да се скрием.

Настигаха ни.

— Бягайте! — казах.

И шестимата можехме да надбягаме повечето възрастни, но Заличителите също бяха генетично усъвършенствани. Не намерехме ли изход, бяхме свършени.

Преследвачите ни станаха трима — появи се още един красавец. Подтичваха леко и скъсяваха разстоянието помежду ни.

Алеите се вливаха една в друга, като ту се стесняваха, ту се разширяваха. Непрекъснато трябваше да отскачаме от пътя на колоездачи и кънкьори, които се движеха твърде бързо, за да ни избегнат.

— Четирима са — обяви Зъба. — По-бързо, банда!

Ускорихме ход. Бяха на около двайсет метра зад нас. На красивите им лица грееха мазни усмивки.

— Шестима! — казах.

— Прекалено бързи са — констатира Зъба очевидното. — Дали да не полетим?

Прехапах устни и стиснах ръката на Ейнджъл още по-здраво. Какво да правим, какво да правим? Приближаваха все повече и повече…

— Вече са осем! — каза Зъба.

77

— Наляво! — каза Иги.

Безпрекословно всички рязко свихме наляво. Нямах никаква представа как беше разбрал какво ще намерим там.

Алеята внезапно свърши в нещо като площадче, по чиято периферия улични продавачи предлагаха какво ли не. Пред групата тухлени сгради отляво голямо множество деца чакаха да преминат през метален портал.

Мярнах една табела: „Зоопарк «Сентръл парк»“.

— В тълпата! — прошепнах.

Ловко се смесихме с групата деца. Зъба, Иги, Ръч и аз приклекнахме, за да изглеждаме по-ниски, и се запромъквахме към средата на множеството, за да сме заобиколени отвсякъде с деца. Присъствието ни явно не смущаваше останалите — към двеста чакаха да влязат през портала.

Потиснах желанието си да измуча като крава и надникнах през рамото на едно момиче. Заличителите се бяха разпръснали и се оглеждаха за нас с ядосан вид.

Един от гадовете се опита да мине покрай полицая на портала на зоопарка, но онзи застана на пътя му.

— Днес пускаме само ученици — чух гласа му. — Достъпът за възрастни е ограничен. Вие сте придружител? Така ли? Да видя пропуска ви.

Заличителят изръмжа глухо, отстъпи и се върна при останалите. Ухилих се — спрян от нюйоркско ченге. Да живеят униформите!

Стигнахме портала — моментът на истината.

И ни пуснаха!

— Минавайте, минавайте — мърмореше човекът на портала и ръкомахаше, без дори да ни поглежда.

Щом влязохме, се отделихме от останалите, изчакахме малко и плеснахме ръце една в друга.

— Яко! — каза Газопровода. — Само за ученици! Да! Това място ми харесва!

— Зоопарк! — възкликна Ръч.

Направо трепереше от вълнение.

— Винаги съм мечтала да вляза в зоопарк! Чела съм за тях, гледала съм предавания. Това е върхът! Благодаря, Макс.

Заслугата, че се бяхме озовали тук, не беше моя, но се усмихнах и кимнах — Макс великодушната.

— Хайде, да влезем по-навътре — каза Иги притеснено. — Да се отдалечим повече от тях. Майко мила, това лъв ли беше? Нали е в клетка?

— Намираме се в зоопарк, Иги — рече Ръч, хвана го под ръка и го поведе. — Всички са в клетки.

Както бяхме и ние неотдавна.

78

— Леле, гледайте! Бяла мечка!

Газопровода залепи лице на стъклената преграда и се втренчи в огромната бяла мечка, която плуваше нехайно в басейна си. Бяха пуснали във водата един празен варел вместо играчка и в момента тя го буташе насам-натам.