Читаем 61 часа полностью

След нови осем минути насрещната врата се отвори. Друг надзирател надникна да огледа помещението, после пропусна затворника. Клиентът на адвоката беше бял, много дебел мъж без нито един косъм на главата. Беше облечен в оранжев гащеризон, веригите на китките и глезените му изглеждаха като крехки бижута. Очите му гледаха безизразно, лицето му беше спокойно. Единствено устните му помръдваха като на човек с ограничени умствени способности, който си повтаря нещо, за да го запомни.

Вратата се затвори.

Затворникът седна.

Адвокатът придърпа стола си към плота.

Затворникът направи същото.

Пълна хармония.

— Извинявай, че закъснях — рече адвокатът.

Затворникът не отговори.

— Как си? — попита адвокатът.

Затворникът не отговори и адвокатът млъкна. В стаята беше горещо. Миг по-късно затворникът отвори уста и започна да рецитира списъците, инструкциите, алинеите и параграфите, които беше запомнил наизуст. От време на време адвокатът подхвърляше по едно „спри за малко“, дебелакът млъкваше за момент, а после продължаваше от там, където беше прекъснал, без промяна в темпото и напевния тон. По всичко личеше, че не владее друг начин за комуникация.

Адвокатът смяташе, че има добра памет, особено по отношение на детайлите, като повечето хора с неговата професия. Бе съсредоточил вниманието си изцяло върху клиента си, но усилията да запомни чутото му пречеха да схване смисъла на инструкциите, които получаваше. Въпреки това част от съзнанието му преброи четиринайсет престъпни оферти, преди затворникът най-сетне да млъкне и да се облегне назад.

Адвокатът не каза нищо.

— Запомни ли всичко? — попита затворникът.

Адвокатът кимна и затворникът потъна в тъпо мълчание. Или по-скоро търпеливо мълчание като магаре насред полето, заредено с безкрайно равнодушие. За затворниците времето не означава нищо. Особено за този. Адвокатът бутна стола и се изправи. Вратата му не беше заключена и той излезе в коридора.

Четири без пет следобед.

Оставаха шейсет часа.

Навън го очакваше същият надзирател. Две минути по-късно адвокатът се озова на паркинга. Отново беше облечен. Личните вещи приятно тежаха в джобовете му, възвръщайки усещането му за сигурност. Снегът валеше по-интензивно, въздухът беше по-студен, а вятърът — по-силен. Небето бързо потъмняваше. Мъжът остана известно време неподвижно на седалката с включено отопление. Двигателят работеше, чистачките ритмично местеха снежинките отляво надясно. После адвокатът потегли. Гумите описаха широк кръг, проскърцвайки по прясно натрупания сняг, фаровете изрязваха ярки полукръгове в бялата вихрушка. Колата се насочи към изхода, спря на портала, където провериха багажника, а после пое по дългата права улица, която пресичаше градчето и излизаше на магистралата.

Четиринайсет престъпни оферти. Ако ги предадеше където трябва, те със сигурност щяха да се превърнат в четиринайсет реални престъпления. По-скоро петнайсет, защото самият той щеше да се превърне в съучастник. Или двайсет и осем, ако прокурорът решеше да разглежда всяка точка като отделна конспирация. Ей така, за забавление. Или за слава. Двайсет и осем отделни пътеки към срама, позора и отнемането на адвокатските права, които щяха да бъдат последвани от присъда и затвор. Почти сигурно доживотен затвор предвид същността на една от четиринайсетте оферти, и то при успешно споразумение с обвинението. Дори не му се мислеше за евентуален неуспех.

Адвокатът мина през детелината и плавно се включи в бавната лента на магистралата. Интензивността на снеговалежа се усили, наоколо не се виждаше почти нищо. Трафикът беше спокоен. В неговата посока пътуваха малко коли и пикапи — някои с по-висока скорост, други с по-ниска. Същото беше положението и в обратната посока, от другата страна на мантинелата. Той хвана волана с една ръка, надигна се на седалката и измъкна джиесема от джоба на панталоните си. Претегли го на дланта си и се замисли. Възможностите за избор бяха три. Номер едно — да не прави нищо. Номер две — да позвъни на номера, който беше получил. Номер три — да позвъни на номера, на който трябваше. В случая 911. Да поиска спешната подкрепа на местната полиция, магистралните патрули, шерифската служба и адвокатската асоциация, а после да си потърси адвокат.

Избра втората възможност, разбира се. Първата нямаше да го отведе доникъде. На някой по-късен етап просто щяха да го приберат. Третата беше още по-неприемлива, защото щеше да доведе до смъртта му. Вероятно бавна и мъчителна след дълги часове на агония. А той беше само един дребен и изнервен човек. И изобщо не беше герой.

Набра номера, който бе получил.

Провери го два пъти, преди да натисне зеленото бутонче, а после долепи телефона до ухото си. В много щати това би се приело като двайсет и девето престъпление.

Но не и в Южна Дакота.

Все още не.

Слаба утеха.

Четири пъти беше чувал гласа, който прозвуча насреща. Дрезгав и груб, натежал от животинска заплаха. Глас от друг свят.

— Казвай, приятел.